We're accustomed to glamour in London SE26: Kelly Brook and Jason Statham used to live above the dentist. But when Anouska Hempel's heels hit the cracked cement of the parking space outside my flat, it's hard not to think of those Picture Post photographs of royalty visiting bombed-out families during the second world war. Her mission in my modest tract of suburbia is, however, about more than offering sympathy. Hempel—the woman who invented the boutique hotel before it bore any such proprietary name—has come to give me information for which, judging by the spreads in interiors magazines and anxious postings on online DIY forums, half the property-owners in the Western world seem desperate: how to give an ordinary home the look and the vibe of a five-star, £750-a-night hotel suite. To Hempelise, in this case, a modest conversion flat formed from the middle slice of a three-storey Victorian semi.
"You could do it," she says, casting an eye around my kitchen. "Anyone could do it. Absolutely no reason why not. But there has to be continuity between the rooms. A single idea must be followed through." She looks out wistfully over the fire escape. "And you'd have to buy the house next door, of course." That's a joke. I think.
...
It's worth pausing, though, to consider the oddness of this impulse. The hotel room is an amnesiac space. We would be troubled if it bore any sign of a previous occupant, particularly as many of us go to hotels in order to do things we would not do at home. We expect a hotel room to be cleaned as thoroughly as if a corpse had just been hauled from the bed. (In some cases, this will actually have happened.) The domestic interior embodies the opposite idea: it is a repository of memories. The story of its inhabitants ought to be there in the photos on the mantelpiece, the pictures on the wall, the books on the shelves. If hotel rooms were people, they would be smiling lobotomy patients or plausible psychopaths. | Свикнали сме им на знаменитостите в лондонския квартал с пощенски код „SE26” — нали Кели Брук и Джейсън Стейтъм живееха над зъболекарницата! Ала, когато токчетата на Ануска Хемпел чукват по напукания цимент на паркоместото пред апартамента ми, ми е трудно да не се сетя за онези снимки от списание „Пикчър поуст” с короновани особи, посещаващи пострадалите от бомбардировки през Втората световна война. Мисията ѝ в скромното ми предградие, обаче, не е само от състрадание. Хемпел — жената, открила бутиковия хотел преди да изникне фразата „бутиков хотел” — идва да ме удостои със сведениe, коeто (съдейки по илюстрованите списания за интериори и тревожните постинги из интернетски форуми на тема „направи сам”) половината имотопритежатели на Запада явно отчаяно търсят — как да придадеш на обикновен дом вида и духа на апартамент в петзвезден хотел с по 750 лири нощувката. Днес ще „хемпелизира” скромен апартамент, приспособен от средния етаж на триетажна къща-близнак от времената на кралица Виктория. — Може да го направите — вика тя, оглеждайки кухнята ми — Всеки го може. Няма никаква причина да не може. Само и само от стая на стая да личи приемственост; единна идея да пронизва всичко. Поглежда пожарния изход умислено и добавя: — Без друго ще трябва да купите и съседната къща. Последното — на майтап. Май... ... Струва си, обаче, да разгледаме странността на подобен импулс. Хотелската стая е пространство, страдащо от амнезия. Всякакви белези от предишни наематели биха ни смущавали, особено защото мнозина от нас ходят по хотели, за да вършат онова, което не биха вършили у дома. Очакваме хотелската стая да е почистена най-щателно, все едно току-що са отнесли мъртвец от леглото. (В дадени случаи именно това се е и наложило да сторят.) А вътрешността на дома въплътява обратното — тя е хранилище на спомени. Разказът за обитателите ѝ следва да присъства в снимките над камината, картините по стените, книгите по рафтовете. Ако бяха хора, хотелските стаи щяха да са ухилени пациенти, претърпели лоботомия, или пък привидно благонрави психопати.
|